В историята на феминизма и правата на жените, името на Люси Стоун (Lucy Stone) остава запечатано в съзнанието на поколенията. През 1856 година, когато тя се настанява в хотел в Дейтън, Охайо, под своето моминско име, вместо да приеме фамилията на съпруга си Хенри Блекуел (Henry Blackwell), местен редактор на вестник, той е шокиран. В статията си в „Дейтън Джърнъл“ той изразява недоволството си, като пита къде остават правата на Блекуел.

В историята на феминизма и правата на жените, името на Люси Стоун (Lucy Stone) остава запечатано в съзнанието на поколенията. През 1856 година, когато тя се настанява в хотел в Дейтън, Охайо, под своето моминско име, вместо да приеме фамилията на съпруга си Хенри Блекуел (Henry Blackwell), местен редактор на вестник, той е шокиран. В статията си в „Дейтън Джърнъл“ той изразява недоволството си, като пита къде остават правата на Блекуел. Това решение на Стоун не само че предизвиква обществено недоволство, но и отваря врати за бъдещи поколения жени, които искат да запазят своята идентичност и права в брака.

Според проучване на Пю Рисърч Център, проведено през 2023 година, почти 80 процента от хетеросексуалните булки променят имената си след сватбата. Това е в контекста на принципа, който Стоун формулира, че "жена не трябва да приема името на съпруга си, както и той не трябва да приема нейното". Нейната декларация става мото на Лигата на Люси Стоун, основана през 1921 година с цел да насърчи жените да защитават своите имена.

Лигата не само информира жените, че нямат законово задължение да сменят имената си при брак, но и завежда дела срещу правителствени агенции за признаване на предбрачното име на жените. Сред членовете на Лигата са известни личности като писателката Фани Хърст (Fannie Hurst) и драматургът Анита Луус (Anita Loos). Въпреки че Лигата преминава през спадове и възраждания, тя остава актуална и днес, особено след като новият законопроект SAVE Act поставя под риск правото на глас на много жени.

През 1980-те години, когато жените за първи път представляват повече от половината от американската работна сила, се наблюдава нова тенденция в употребата на имена - много жени започват да използват своите момински имена на работа и фамилията на съпруга си у дома. Тази практика продължава и до днес, което създава объркване. Въпреки че някои мъже започват да приемат имената на съпругите си, около 80 процента от жените все още взимат мъжките фамилии.

Исторически погледнато, смяната на името е свързана с патриархални корени. Доктрината „кохабитация“ от английското обичайно право е обявявала, че омъжените жени нямат собствена правна идентичност. Първоначално предизвикателствата срещу тази практика започват с прилагането на Закона за собствеността на омъжените жени в Ню Йорк през 1848 година.

Съвременните обществени и политически натиски продължават да поставят под въпрос правото на жените да запазят имената си. Някои публични фигури като Хилари Клинтън (Hillary Clinton) променят имената си в зависимост от контекста, което подчертава натиска върху жените да се вписват в традиционните роли. Въпреки че много жени избират да приемат имената на съпрузите си, има и такива, които отказват именно заради историческите задължения и стереотипи.

В днешно време, когато се говори за гендерна идентичност и LGBTQ+ права, практиката на смяна на имената изглежда остаряла. Много двойки решават да не променят имената си именно поради натиска и предразсъдъците, свързани с традицията. Някои жени дори добавят нови елементи към имената си след разводи или при нови бракове, за да подчертаят своята независимост.

Тази сложна тема относно имената и идентичността продължава да бъде актуална и днес. Въпросът за това дали да запазим своето име или да приемем фамилията на съпруга остава личен избор, който носи със себе си множество социални и психологически последствия.

Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс с всички предимства на цифровият достъп.